За първи път видях Рандъл Бейкър преди повече от десет години в кафенето на втори корпус на Нов български университет. Запозна ни моята преподавателка проф. Албена Бакрачева. По онова време, проф. Бейкър, който от неотдавна живееше в България, си търсеше асистентка, която да му помага с маркетинга на книгите му. Като човек, който обича да отива подготвен на подобни срещи, бях прочела информацията, която предоставя интернет за него, както и автобиографията му, която беше зашеметяваща, и определено изпитвах освен притеснение и огромно уважение към човек с такива постижения зад гърба си. Не очаквах, че ще разговарям около един час с някой, който освен, че е много ерудиран, същевременно е толкова земен, неподправен и с чудесно чувство за хумор. Така започна нашето първоначално сътрудничество, което по-късно прерасна в приятелство.
Поради натоварения си график не успях дълго време да изпълнявам функцията си на „асистент“, но продължихме да се срещаме в „Чайната“ (Чай във фабриката) на ул. „Георги Бенковски“ №11. Той казваше, че това място носи духът на 50-те години. Освен това, предлагаха чудесен индийски чай и често имаше джаз групи, които очароваха с изпълненията си. А ние разговаряхме на най-различни теми – лични и глобални. Пишехме си и писма. Рандъл казваше, че е старомоден, и че когато неговото поколение си отиде, никой няма да изпраща повече картички или писма. Оказа се, че и аз съм старомодна, защото обичах този начин на комуникация. Когато не успявах да му изпратя писмо по пощата, пишех такова в Word, а той ми казваше, че ги разпечатва. Писмата ни бяха цветни. Всеки, който е получавал писмо от Рандъл Бейкър (а той пишеше на много хора), ще разбере за какво говоря. Подбираше красиви пощенски марки, като истински колекционер и поставяше печат, изработен специално за него с името му. Веднъж получих плик, на гърба на който имаше надпис:
Това е писмо. Ако този начин на комуникация ви е непознат:
1. Отворете плика с нож.
2. Извадете съдържанието и прочетете внимателно.
3. Отговорете на писмото.
Дълго време не можах да спра смеха си.
Едно от най-ценните и приятни неща, като погледна назад, беше когато обсъждахме книгите му. Той се вълнуваше и ми казваше, че иска те да се четат. Не говореше за научните си трудове, тъй като те бяха предназначени за тесен кръг публика. Говореше за книгите, в които по невероятно забавен и интересен начин, описваше преживяванията си, странните обстоятелства, които често са го съпровождали, политическата обстановка, характерна за мястото, където е бил, необикновените хора, които е срещал по пътя си. Ако някой иска да опознае поне част от Рандъл Бейкър, може да поеме на това изключително пътешествие, което са книгите му.
Рандъл винаги гледаше напред. Беше запазил непокътнати спомените от местата, където е бил и споделяше, че не би се върнал там, защото всичко вече ще е различно. Той вярваше, че на всеки десет години, трябва да направи някаква драстична промяна в живота си, за да не е в застой, а да бъде предизвикан, да продължи да се развива. Винаги беше зает. Имаше проекти, ангажименти, срещи с хора. Често ми казваше, че се предполага, че е пенсионер. Но духът му не беше на човек, който се е „оттеглил“. Енергията му да създава нещо ново беше неизчерпаема. Енергията му и да помага на хората около него, също. През 2011 г. в много труден за мен момент, Рандъл ми показа, колко стойностен и добър човек е, нещо което бях разбрала, но едва тогава осъзнах. За мен този жест беше и си остава безценен.
В живота си човек среща много и най-различни хора. Но само някои оставят трайна следа. За мен Рандъл Бейкър беше Човек-Вселена. Може би защото обичаше да се шегува, че е от друга планета. Дори да използвам всички прилагателни, които могат да опишат човек, те няма да ми стигнат, за да изразя каква личност беше той. Скъп приятел, който винаги ще нося в сърцето си.